Другият и отговорността
В етиката на
Еманюел Левинас
Еманюел Левинас задава нова мярка за висотата на човешкото и радикално
преобразува първичната понятийна система. За Левинас „етика” не е името на клон на
философията или името на дадена дисциплина. „Етика” е името на решителното
изпитание прикривано от Западната философия, както и от естествения егоизъм на Аза
– именно при поставянето под въпрос на всичко, което спонтанно се явява на Аза при
срещата му с Другия, започва етиката.
Често се смята, че философията на Левинас е посветена на проблема за Другия
или по-точно на другостта на Другия. Но фактически мисленето на Левинас е
съсредоточено не върху темата за Другия като такъв, а върху моето отношение към
него. Главният проблем е моята отговорност към Другия, която може да бъде
разширена до заместването на Другия от мен. Тогава Азът става заложник за свободата
на Другия. Фокусът на философията на Левинас е моралният субект: Азът във
винителен падеж.
Според Левинас смисълът на човешкото съществуване не е в грижата за
истината на битието, а в грижата като отговорност към Другия. За Левинас
досегашният хуманизъм на Западната метафизика и култура не е достатъчно хуманен,
поради което е необходимо да помислим отново в какво се заключава истинската
хуманност. Хайдегер "извежда" личното от онтологичното, докато за Левинас личното
е етическото. Левинас оспорва позицията, която заема Хайдедер, както и всички онто-
тео-логически схващания. Според него не можем да говорим за човешка същност и за
нейните проявления, ако считаме, че човекът е същество, което се грижи за Битието.
Разглеждането на моралните феномени според граматическото преписание и
третирането на „ние” като множествено число на „аз” е пародия на морал – „
Nous n’est
pas le pluriel de Je»
„Да проявя уважение не може да означава да се подчиня; и все пак другият ме
командва. Аз съм командван, следователно ме смятат за някой, който може да
свърши нещо. Да проявя уважение означава да се поклоня не пред закона, а пред
съществото, което изисква някаква работа от мен. Но за да не съдържа в себе си
унижение, което би ме отдалечило от възможността да проявявам уважение, тази
команда, която получавам, трябва също така да е команда да командвам този, който
командва мен. Тя се състои в това да нареждам на някакво същество да нарежда на
мен. Това преминаване от команда към команда е фактът, че казваме „ние”, че
образуваме партия. Поради това отнасяне на една команда към друга „ние” не е
множествено число на „аз”.
(
„Le Moi et la Totalite”, Еmmanuel Levinas, Entre nous: Essais sur le
pense-a-l’autre).
Щеше да има гладък път, водещ от многото”аз” към колективното „ние”, само
ако можехме да приемем като факт, че всички „аз” са идентични, поне по някакво
свойство, което да ги определя като членове на някакво множество (като „ние,
русокосите” или „ние, завършили университета Х”) – и следователно като взаимно
заменими; „ние” се превръща е множествено число на „аз” само с цената на
замазването на многото измерения на „аз”- а .Тогава „ние” е сума, резултат от броене –
множество от цифри, а не органична цялост. Това обаче не е „моралната общност”. Ако
идеята за над-индивидуалното множество изобщо е приложима към света на морала, то
тя може да се отнася само до свързаността при това постоянната свързаност на
командите, издавани, получавани и следвани от различните Аз, всеки от които е
морален субект, точно защото
всеки от тях е незаменим и техните отношения са
несиметрични
.
Нагласата преди отношенията; едностранност, а не реципрочност; отношение,
което не е обратимо: това са задължителните, дефиниращи особености на моралната
позиция.
„В отношението към Лицето се утвърждава асиметрията; в началото
няма значение кой е Другият по отношение на мен – това си е негова работа
.”
(Еmmanuel Levinas, “Philosophie, Justice et Amour”, Entre nous)
.
Toва изречение на Левинас може
да се чете като дефиниция на Лицето: Лицето се среща, ако и само ако моето
отношение към Другия е несиметрично независимо от миналата, настояща, очаквана
или желана взаимност с Другия. А моралът е срещата с Другия като Лице. Моралната
позиция поражда по съществото си връзка на неравенство; това неравенство,
несправедливост, липса на изискване за подобен отговор от другата страна, на интерес
от взаимност, това безразличие към „балансиране” на ползите или наградите - този
„небалансиран” и необратим характер на връзката „Аз срещу Другия” е това, което
прави тази среща морално събитие.
Левинас прави радикално заключение от позицията на Кант за „моралния закон
вътре в мен”, водена само от грижата за Другия като Друг и от уважението към Другия
като към свободен субект и „цел сама по себе си”. По-меките разновидности на
посткантианската етическа теория трудно могат да отговорят на огромните морални
изисквания, които носи концепцията на Кант. За Мартин Бубер например това, което
разделя връзката Аз-Ти от връзката Аз-То (в която Другият не се явява като морален
субект), е още изначално диалогичният характер на срещата или очакването за диалог.
„Аз-Ти” има структурата на запитване и отговор, структура на продължаващ
разговор, в хода на който партньорите непрестанно сменят ролите си, обръщайки се
един към друг и получавайки отговори веднага. Симетрията на нагласите и
отговорностите придава на връзката Аз-Ти характер на предпоставено или
категорично очакване, което съществува в нея от самото начало; ако Аз се отнасям
към теб като към Ти, а не като към То, то е точно защото изисквам (очаквам,
работя) да бъда третиран от теб като твоето Ти.”
(Еmmanuel Levinas, “Philosophie, Justice
et Amour”)
.
Mitsein на Хайдегер носи по подобен начин предположението за симетрия от
самото начало. Аз съм с Другия, докато
„ние – Аз и Другият – сме заедно”
. Неговата
етика произтича от безсъдържателната заедност, просто общата ни онтологична
категория ни „обединява”. Става дума за заедност преди морала, заедност, която още не
носи морално ангажиране и отдаденост, заедност, която притежава етическа
неутралност, заедност основана само на заедността в Mitsein.
Според Левинас битието-с-другите е само момент на нашето битие-в-света. То
не заема централно място
Мit
означава да си редом – с, а не да се срещаш с Лицето.
(Еmmanuel Levinas, “Philosophie, Justice et Amour”).
„Битието – с” е симетрично. Това, което е
очевидно несиметрично, което прави партньорите неравнопоставени, привилегирова
моята позиция, освобождавайки я от нейната зависимост от позицията на Другия, е
битието – за –
„etre-pour-l’autre
”, начинът да бъдеш, който изключва не само самотата
(изключена също и от
Mitsein
), но и безразличието. Левинас отбелязва, че самотата и
безразличието са несъответни форми на „биването-за-другия”, а така те косвено го
потвърждават по същия начин, както до голяма степен леността и безработицата като
несъответни форми на съществуване, основано на труда, потвърждават значимостта му.
Аз съществувам-заради-Другия, независимо дали Другият съществува заради мен или
не; неговото „съществуване заради мен” е, така да се каже, негов проблем – дали и как
той „действа” по този проблем в никакъв случай не засяга моето „да съществувам
заради него” (доколкото моето „да съществувам заради него” включва уважаване на
автономията на Другия, което на свой ред предполага моето съгласие да не го изнудвам
„да съществува заради мен” , нито пък по някакъв друг начин да се бъркам в свободата
на Другия). Каквото и да съдържа „аз-заради-теб”, в него няма изискване за отплащане,
възмездяване или „балансиране” чрез „ти-заради-мен”. Моето отношение към Другия е
необратимо; ако на него се отвърне със същото, то от гледна точка на моето „да бъда-
заради” такава реципрочност е случайна.
Това „ние”, с което се означава „моралното обединение” не е множествено
число на „аз” , а термин, който загатва за сложна структура, обхващаща единици с
отчетливо изразено неравенство в позицията. В моралната връзка Аз и Другият сме
незаменими, така че не можем да бъдем „обединени” за образуването на
множественото „ние”. В моралната връзка всички „задължения” и „правила”, които
могат да бъдат измислени, се отнасят единствено за мен, обвързват само мен и
определят мен и само мен като „Аз”. Когато се отнася до мен, отговорността е морална.
Тя също така може да загуби напълно своето морално съдържание в момента, когато се
опитам да я отнеса към Другия. Алисдеър Макинтайър
( Alasdair MacIntyre, “What Morality is
Not”)
изразява това с изказването си:
„Човекът трябва по морални причини да се
откаже да издава закони за някой друг, освен за себе си”
.
„...Човек може да си
постави за задача да прави повече от това, което е необходимо, и да се посвети на
тази задача дотолкова, че да се самообвинява в случай на неуспех, без да счита това
за неуспех, когато става въпрос за други хора.”
Левинас отива по-нататък, стигайки до
отказ да определи „основанията на нравствеността”. Той подчертава универсалността
на моралните правила, която би трябвало да подкрепя (а следователно и взаимната
заменимост на моралните субекти) и възможността категоричният императив на Кант
да направи от определено поведение морален дълг – ако се разглежда като описание на
необходимото условие за моралното наставление, той също така освобождава
съзнанието от задължението да следва много от моралните импулси с решаващо
значение. Левинас е категоричен, че моралната личност и обектът на моралната
загриженост на тази личност не могат да бъдат измервани с един и същ критерий – и
точно осъзнаването на това прави моралната личност морална. „Аз съм готов да умра
за Другия” е морално твърдение; „Той трябва да е готов да умре за мен” обаче не е
морално твърдение. Нито пък е наставление, че другите трябва да са готови да жертват
живота си в полза на родината, партията или каквато и да е друга кауза, колкото и тя да
е достойна – и все пак моята собствена готовност да се откажа от оцеляването си, за да
не умре някаква идея, би могла да ме направи морален герой. Готовността да се
жертвам заради другите ме кара да нося отговорността, която е морална, точно защото
аз приемам, че заповедта да се жертвам се отнася за мен и само за мен, че тази заповед
не е въпрос на взаимна размяна или очакване на същото от другата страна, че заповедта
не е универсализируема и по този начин не може да падне от моите рамене, така че да
се стовари на раменете на някой друг. Да бъда морална личност означава да бъда пазач
на брата си. Но това също така означава, че аз съм негов пазач, независимо дали той
вижда своите братски задължения по същия начин, по който ги виждам аз; и че съм
пазач на брат си, независимо от това, което правят другите братя – истинските или
предполагаемите. Аз мога да бъда негов истински пазач, само ако действам като
единственият задължен да действа по този начин. Точно тази уникалност (а не
„генерализация”) и необратимост на моята отговорност ме поставя в моралната връзка.
Именно това има смисъл, независимо дали всички братя по света ще направят за своите
собствени братя това, което аз ще направя.
Ако трябва да се търсят стандарти, по които да бъде измерена моята отговорност
и коти да съответстват на моя морален импулс, няма да ги намеря в правилата, които
изисквам другите да следват
. „Аз имам винаги една отговорност в повече от всички
останали”
(Еmmanuel Levinas, “Еthics and Infinity: Conversations with Philippe Nemo”).
Само въз
основа на това допускане моралното обединение, бидейки различно от договорното
партньорство, е възможно и осъществимо. Моята отговорност е винаги по-голяма от
тази на Другия. Аз нямам удобството да ме водят вече съществуващите норми и вече
следваните правила, да ме уверяват, че съм достигнал границата на своя дълг. Ако
моята отговорност изобщо може да се изрази като правило, то то ще бъде единично