СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“

Концепции за икономическо

равновесие. Лозанска школа.

Леон Валрас и Вилфредо

Парето.

Стопански факултет

Същност на Лозанската школа

При икономистите, разгледани на фона на останалите социални науки, се откроява 

стремеж да разработят собствен дедуктивно-логически инструментариум, който би 

служил икономическото познание да възприема математическите критерии за 

теоритичност все повече. Утвърждаването на една от най-автентичните неокласически 

школи от края на деветнадесети век, Лозанската, е ярък израз на това. В „критичен“ 

момент от историята, Леон Валрас и Вилфредо Парето основават новата школа, опираща

се на математиката и разширяват възможните методологични похвати на 

икономическата наука. 

(Владимиров, 2001

стр.71)

„Главни теоритици на Лозанската школа са Леон Валрас и Вилфредо Парето. Особено 

развитие школата получава в Италия. Тук привържениците на школата на Луиджи Амарзо

и

Енкрико Барне. Към представителите на Лозанската школа могат да се отнесат и някои

шведски икономисти като Густав Касел и до известна степен Кнут Виксел.“ 

(Бекярова,

иконом.теории стр.521)

„В икономическата литература често Лозанската школа се определя като математическа

поради факта, че нейните представители си служат с матемаматически методи.“ 

(Бекярова, иконом.теории стр.521)

Методологията, която учените от Лозанската школа използват цели да причисли школата,

в

теоритично отношение, към така наречената „чиста“ икономика. Всъщност чрез 

методологичните похвати се цели да се постигне превръщането на политическата 

икономика в една единствена наука, чиито принципи биват подвластни на едстествения

ход на природните закони. В този случай следва в икономическата наука да не се имат 

предвид приложните модификации на различните икономически теории. Уповавайки 

се на тази основа, представителите на Лозанската школа се стремят да разглеждат само 

теоритичните проблеми в политическата икономика, тези, които нямат практическо 

приложение. Според тях приложните модели и системи имат нужда да бъде създадена 

нова икономическа дисциплина, посветена само на тях, а именно: „Обществена 

икономия“. 

(Бекярова,

иконом.теории стр.521)

.

Дефакто, чистата политическа икономия трябва да се превърне в синоним на точна 

математическа наука, но от призмата на изучаване на проблемите на политическата 

икономия, това се оказва невъзможно. Според представителите на Лозанската школа, най-

голямото предизвикателство пред политическата икономия е изготвянето на точен 

механизъм, който работи при всякакви обстоятелства. Този механизъм е нужно да 

формира цените в условия на съвършена конкуренция. Те обръщат специално внимание 

на размяната и установяването на пазарни механизми, в които съществува математическа 

точност и доказателственост. Точното функциониране на пазара за тях е основния 

двигател на стопанския прогрес. За тази цел те създават две ключови теории: теорията за 

търсенето и теорията за „равновесието на потребителя“. Двете теории са в същността на 

действието на пазарните механизми. Една от най-важните предпоставки в методологичния

инструментариум на Лозанската школа е схващането за „зависимостта“. Това означава, че

между търсенето, предлагането, цените и капиталът има неспиращо взаимодействие и те 

са взаимно зависими. По този начин, например търсенето влияе на цената в същото 

съотношение, в което влияе и цената на предлагането. Връзките между отделните 

икономически категории са функционални и са предмет на функционален анализ. Много 

важен и съществен елемент в теоритичните конструкции на представителите на 

Лозанската школа е фактът, че наред с икономическите категории те придават голяма 

важност и на извъникономическите понятия. Към тях те добавят и фактори като 

население, квалификация на работната сила, техническия състав на производството, 

вкусовете и предпочитанията на потребителите и прочие. Тези извъникономически 

величини те приемат като константни, непроменливи ( с оглед на математическия анализ),

тоест те оказват постоянно влияние на икономическата действителност, като се изключват

всякакви конюнктурни, временни и структурни колебания и изменения в икономиката. 

(Бекярова, иконом.теории стр.521-522)

Централна позиция в методологичните похвати на Лозанската школа е функционирането на 

пазарните механизми, които са основани на търсенето, предлагането и цените на 

равновесието. Те използват тези методологични принципи, като изключват влиянието на 

доходите, климатичните условия, населението и прочие. Тази концепния изразява едно 

неподвижно състояние на икономиката, при което всички отрасли са в уравновесени 

зависимости, уравновесено е потреблението и чрез всичко това се получава общо

икономическо равновесие. Но, на практика, идеята за такава „чиста“ политическа 

икономия е невъзможна за постигане, тя противоречи на икономическата логика, 

когато вземем предвид непрекъснатите промени в икономическата действителност. 

(Бекярова,

иконом.теории стр.522)

Леон Валрас. Теория за икономическото равновесие.

Биографични бележки:

Мари Еспри Леон Валрас (1834-1910) е френски икономист, основател и най-виден

представител на математическата школа в края на деветнадесети век. Заедно с К.Менгер и

У.Джевънс е родоначалник на маржиналния анализ на полезността и на неокласическия

етап в развитието на икономическата наука. Роден е в Нормандия в семейство на

професионален икономист- неговият баща е сред първите, които определят политическата

икономия като математическа наука. След неуспешен опит в политехниката, той следва

литература, а след това работи и като журналист и автор на романи. Между 1870-1892г.

Валрас е професор в Лозанския университет. Основните му трудове са „Елементи на

чистата политическа икономия или теория на социалното богатство“ (1874),

„Математическа теория за социалното богатство“ (1883). 

(Владимиров, 2001

стр.77)

За концепциите на главния представител на Лозанската школа Леон Валрас са прилежащи

идеите за естествения ред и прогреса. Тези идеи, както и теориите, разработвани от 

класическите школи, свързани с идеята за икономическия човек, намират най-ярък израс в

либерализма на XIX век и дават началото на една икономика, функционираща на 

принципа на непрекъснатото производство и икономическото равновесие. 

(Тошкова, 1993

стр.38)

Валрас доразвива няколко от идеите на други двама видни икономисти: Ж.Б.Сей (идеята

за естественото установяване на равновесие между производство и потреблението в

резултат на трите фактора за производство и естественото равновесие в резултат от

търсенето и предлагането) Фр. Бастия (идеята за хармонията като резултат на

взаимодействието между труд, земя, капитал и отношения между различните индивиди).

Доразвивайки тези идеи той създава така наречената „чиста“ икономическа наука.

Л.Валрас сравнява принципите на икономическите процеси с тези на математиката и

физиката, опитвайки се да изрази икономиката като точна наука, която борави с чисто 

количествен анализ. Той използва математически анализ в икономическите процеси. Валрас 

твърди, че както скоростта е отношение на изминатото пространство към употребеното време,

така и ограничеността на ресурсите, които са в центъра на икономиката, се изразяват като 

отношение на полезността им като субективно явление към тяхното количествено единство. 

По този начин Л.Валрас ограничава изследванията си до една математическа хипотеза, която 

е нерелевантна спрямо реалната икономическа действителност. Той търси идеалния тип 

икономика като един теоритичен модел, в който математическата точност ще разкрие 

законите на икономиката. Но все пак, той допуска разграничаване между реалната и 

идеалната икономика, което той отбелязва с факта, че съществуват различия между 

съвършените фигури, с които математиката борави и техните реални образи в живота. Той 

казва, че в живота няма идеални триъгълници, каквито съществуват в геометрията, същото се 

отнася и за съотношението между реалните икономически процеси и техния огледален образ. 

Според Л.Валрас „чистата“ политическа икономия е тази, чиято система на икономическо 

равновесие действа в различните типове

и

модели на икономиката (либерална, нелиберална, регулативна и пр.) Л. Валрас сам по 

себе си е защитник и привърженик на либералната икономика, независимо от мнението 

му, че математическия модел е приложим във всеки един вид икономика. При всеки от 

своите модели, Валрас изхожда на първо място от концепцията за съвършената 

конкуренция, като отрича всякаква намеса на държавата в стопанския живот. В своите 

теоритични конструкции Л.Валрас отбелязва три основни момента: свободна 

конкуренция, народни асоциации и държавна регламентация. Тези три идеи полагат 

основите на съчинението му „Елементи на чистата политическа икономия, или теория на

социалното благо“. В първата част на съчинението доминантно е разбирането, че 

общественото богатство е резултат от разделението на труда и се преразпределя чрез 

пазара. „Приложната политическа икономия“ е втората част, в която Валрас анализира 

взаимотношенията между хората и вещите. В третата част, носеща названието 

„Социална икономика“ се разглеждат проблемите на разпределението в рамките на 

взаимотношенията между държавата и индивида, и собствеността с данъка. Валрас 

определя социалната среда като мястото, в което индивидът проявява своята същност.

Именно тя създава връзката между държавата и индивида, защото в социалната среда