“Елегия”
(Идейно-тематични и жанрово-стилови особености)
1.
Първа публикация
- в.”Свобода”, 8 август 1870 г.
2. Творческа история
- според някои изследователи стихотворението е
написано в края на 1868 г. или началото на 1869 г., когато сред българската
емиграция в Румъния след разбиването на четата на Хаджи Димитър и
Стефан Караджа надделяват апатията и отчаянието. Отправят се призиви
към турското правителство за реформи и се разпространява идеята за
дуализма, т.е. за относителната самостоятелност на българския народ в
рамките на Османската империя. В “Елегия” е изразен протест срещу тази
примиренческа позиция. Според други изследователи творбата е създадена в
края на 1869 г. през първите месеци на Ботевото учителстване в град
Измаил. Във всички случаи стихотворението е написано преди пролетта на
1870 г., когато настъпва оживление в средите на революционната емиграция.
3. Основни мотиви
:
•
робският сън и мълчанието на народа;
•
предателството, отцеубийството, разединението;
•
робството и свободата; многоликото зло;
•
народното страдание, смъртта;
•
родното и чуждото;
•
пасивността на интелигенцията, илюзиите за освобождение;
•
слепотата.
4. Идейни внушения
:
А.
отрицанието на примирението с робската действителност и покорството
пред тираничната власт; истината за лицемерието, демагогията на църквата,
чиито лъжовни проповеди целят да съхранят несправедливото социално
устройство; ненавистта на лирическия говорител към онези обществени
прослойки, които с предателското си поведение укрепват устоите на
робството; сатиричното изобличение на виновните за националната драма -
продажните църковни служители, духовно ограничените представители на
псевдоинтелигенцията, пасивните, реформистки настроени, среди на
българската емиграция; омразата към консервативното, ретроградното в
живота; многобройните превъплъщения на злото - от безпощадната
агресивност и бруталното потискане на свободолюбивия човешки дух до
насаждането на заблуди, измамни илюзии;
Б.
непоносимото страдание и мълчанието на народа, който не издига глас в
защита на своите потъпкани права; гръмовният тътен на оковите като
страшен знак на вековното потисничество и дългото търпение на “бедния
роб”; изпълнената със заряда на абсурдното, кошмарното картина на
народната трагедия; парадоксалното съчетание на представата за мъчителна
агония, неизбежна смърт и за отчаяна съпротива на живота; проблемът за
отродяването, отчуждението на онези българи, саркастично назовани
“наши
гости”
, които не изпълняват патриотичния си дълг и са се превърнали в
разрушаваща народностното единство враждебна сила;
В.
бездействието на обществените сили, призвани да пробудят борбения
дух у народа; пасивността на емиграцията, поддаването на демагогски
внушения, наивната вяра в осъществяването на реформи в Османската
империя; сатиричното изобличение на заслепението, довело до пагубната за
освободителното движение примиренческа позиция; гневното
самообвинение на обобщения лирически субект, назован с личното
местоимение
“ние”.
5.
Особености на поетическия стил
:
•
обръщение
-
“бедний народе”;
•
символна образност:
кой те в таз рабска люлка люлее?
син на Лойола и брат на Юда (…)
Глухо и страшно гърмят окови (…)
смок е засмукал живот народен (…)
•
реторични въпроси:
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата (…)
•
оксиморони:
“предател верен”, “слепци с очи”, “сган избрана”,
“наши гости”;
•
експресивна лексика, дисфемизми:
“рояк скотове”, “скотско
племе”;
•
инверсия:
Сочи народът и пот от чело
кървав се лее над камък гробен(…)
•
иреалното, невероятното
в картината, представляваща кошмарно
видение на народната трагедия; негативният смисъл, който е вложен в
традиционния християнски символ на
кръста,
превърнат от знак на
възвишено мъченичество в името на свещен идеал в ужасяващо
средство за варварско изтезание; употреба на
алитерация
, която на
фонетично ниво създава внушение за разрушителната сила на злото.
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости (…)
•
лексикални повторения
,
анафора
,
възходяща градация
,
язвителна
самоирония
– в последната строфа на стихотворението.
Любовта и омразата в стихотворението “Елегия”
(Интерпретативно съчинение)
Поезията на Христо Ботев създава художествен модел на битието,
изграден на основата на полюсни понятия - свобода и робство, добро и зло,
бунт и примирение. Тези опозиции разкриват, от една страна, спецификата
на Ботевата поетика в контекста на възрожденската литература, за която е
характерна ярката поляризация в идейно-тематичен план. От друга страна,
антитезите в стихотворенията на Ботев се отличават с изключителна
мащабност и изразяват своеобразието на светоусещане, разполовило
пространството на националното, социалнопсихологическото и
универсалното на несъвместими, конфронтиращи се категории. Тази
крайност на изживяванията, изпълнени със заряда на огромно напрежение,
присъства и в стихотворението “Елегия”.
Контрастните емоционални състояния определят жанровите особености на
текста, чието заглавие не може да обхване цялото многообразие на
авторовата позиция. Страданието се преплита с обвинението, мъката се
трансформира в гневен протест, елегичното придобива измеренията на
сатирично, дори саркастично. В основата на амбивалентността на жанра са
аспектите на любовта и омразата. Обичта към народа ражда болката на
свободолюбивия патриот, който не може да остане равнодушен към робската
участ на отечеството. Мъката на лирическия говорител побира в себе си и
укора към сънародниците, понесли в страшно безмълвие тежестта на игото,
и ненавистта към онези социални прослойки, които с предателското си
поведение укрепват устоите на потисничеството, и отвращението от
денационализаторската политика на църковната институция, узаконяваща
несправедливото обществено статукво. Стихотворението “Елегия” поразява
с мащабната всеобхватност на омразата към консервативното, ретроградното
в действителността, което е заклеймено с безпощаден изобличителен патос.
Поетическият текст въздейства с изречената болезнена истина за
отговорността и вината на всеки, който не е изпълнил докрай патриотичния
си дълг.
Подобно на други стихотворения на Христо Ботев “Елегия” започва с
обръщение, което разкрива основния обект на изразените чувства. В духа на
възрожденската традиция лирическият говорител, воден от любовта си към
народа, поставя остро наболелите и тревожни проблеми на своето време.
Творците от епохата на Възраждането възприемат себе си като учители,
наставници, пастири на сънародниците си и от висотата на тази родолюбива
мисия пределно откровено изразяват безпокойството си от недопустимата
пасивност. Ботевият текст отправя без никакво предисловие директен
въпрос, изискващ прям, недвусмислен отговор:
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Настойчивият призив, изразен чрез двукратно повторение на
повелителната глаголна форма, цели да наруши мълчанието, което е знак на
примирението с робската действителност. В подтекста на началното
двустишие присъства познатият от Чинтуловата поезия мотив за съня,
Предмет: | Английски, Чужди езици |
Тип: | Теми |
Брой страници: | 7 |
Брой думи: | 2036 |
Брой символи: | 16379 |