Есе на тема:

Моите учители през моя поглед по време на дистанционно

обучение

(И нещо повече)

За мен училището е храм, храм където придобиваме 

нови знания, където се срещам с нови хора, нови 

запознанства, приятелства и прочие. Но на първо място са 

учителите, тези, с които преди пет години с безкрайно 

вълнение и китка здравец за първи път прекрачихме прага 

на родното училище. Посрещнахте ни вие- мили, сърдечни, 

лъчезарни. Всеки от нас обгърнахте с топлота, на всеки 

подадохте ръка.

Тогава тепърва започна нашието дълго приключение и 

пътуване в света на книгите и знанието. Обучихте ни как да 

боравим с принадлженостите за нашата специалност. 

Вдъхвахте ни сила и увереност, окуражавахте ни и ни 

подкрепяхте, когато се препъвахме, когато ни беше трудно, 

но ето, че дойде такова време, в което този път трябва да се 

борим заедно! Настана време на криза, на труден период от 

нашият живот. Време, в което се спасяват човешки животи, 

време.. време... И пак време. Беше ни предоставен шанс, 

който трябваше още отдавна да се случи. Защо ли? И защо 

точно сега? Защото в забързаното ежедневие, хората спряха 

да разбират значението на думата „семейство“, бяха заети 

от работа, домашни, прекалено много занимания. 

Семейството всякаш беше оставено на втори план. Да, тежко

е. Много семейства останаха разделени заради 

обстоятелствата, свързваха ги само технологиите. Да, 

времето не беше подходящо, защото хилядите дори десетки 

завършващи, като мен няма да имат възможността да си 

кажат последно „Довиждане!“ със своите скъпи 

възпитатели, съученици дори и класни стаи. За нас това е 

ад. Трудно е, защото нашите очаквания за приключването на