“Елегия”
               (Идейно-тематични и жанрово-стилови особености)

1.

Първа публикация 

- в.”Свобода”, 8 август 1870 г.

2.   Творческа   история  

-   според   някои   изследователи   стихотворението   е 

написано в края на 1868 г. или началото на 1869 г., когато сред българската 
емиграция   в   Румъния   след   разбиването   на   четата   на   Хаджи   Димитър   и 
Стефан   Караджа   надделяват   апатията   и   отчаянието.   Отправят   се   призиви 
към   турското   правителство   за   реформи   и   се   разпространява   идеята   за 
дуализма,   т.е.   за   относителната   самостоятелност   на   българския   народ   в 
рамките на Османската империя. В “Елегия” е изразен протест срещу тази 
примиренческа позиция. Според други изследователи творбата е създадена в 
края   на   1869   г.   през   първите   месеци   на   Ботевото   учителстване   в   град 
Измаил. Във всички случаи стихотворението е написано преди пролетта на 
1870 г., когато настъпва оживление в средите на революционната емиграция.

3. Основни мотиви

:

•

робският сън и мълчанието на народа;

•

предателството, отцеубийството, разединението;

•

робството и свободата; многоликото зло;

•

народното страдание, смъртта;

•

родното и чуждото;

•

пасивността на интелигенцията, илюзиите за освобождение;

•

слепотата.

4. Идейни внушения

:

   А.

 отрицанието на примирението с робската действителност и покорството 

пред тираничната власт; истината за лицемерието, демагогията на църквата, 
чиито   лъжовни   проповеди   целят   да   съхранят   несправедливото   социално 
устройство;   ненавистта   на   лирическия   говорител   към   онези   обществени 
прослойки,   които   с   предателското   си   поведение   укрепват   устоите   на 
робството; сатиричното изобличение на виновните за националната драма - 
продажните църковни служители, духовно ограничените представители на 
псевдоинтелигенцията,   пасивните,   реформистки   настроени,   среди   на 
българската   емиграция;   омразата   към   консервативното,   ретроградното   в 
живота;   многобройните   превъплъщения   на   злото   -   от   безпощадната 
агресивност   и   бруталното   потискане   на   свободолюбивия   човешки   дух   до 
насаждането на заблуди, измамни илюзии;

   Б.

 непоносимото страдание и мълчанието на народа, който не издига глас в 

защита   на   своите   потъпкани   права;   гръмовният   тътен   на   оковите   като 
страшен знак на вековното потисничество и дългото търпение на “бедния 
роб”;   изпълнената   със   заряда   на   абсурдното,   кошмарното   картина   на 
народната трагедия; парадоксалното съчетание на представата за мъчителна 
агония, неизбежна смърт и за отчаяна съпротива на живота; проблемът за 
отродяването, отчуждението на онези българи, саркастично назовани 

“наши 

гости”

, които не изпълняват патриотичния си дълг и са се превърнали в 

разрушаваща народностното единство враждебна сила; 

     В.

  бездействието на обществените сили, призвани да пробудят борбения 

дух   у   народа;   пасивността   на   емиграцията,   поддаването   на   демагогски 
внушения,   наивната   вяра   в   осъществяването   на   реформи   в   Османската 
империя; сатиричното изобличение на заслепението, довело до пагубната за 
освободителното   движение   примиренческа   позиция;   гневното 
самообвинение   на   обобщения   лирически   субект,   назован   с   личното 
местоимение 

“ние”.

5.

Особености на поетическия стил

:

•

обръщение 

- 

“бедний народе”;

•

символна образност:

                     кой те в таз рабска люлка люлее? 
   

син на Лойола и брат на Юда (…)

Глухо и страшно гърмят окови (…)

                     смок е засмукал живот народен (…)            

•

реторични въпроси:

Тоз ли, що спасителят прободе

                      на кръстът нявга зверски в ребрата (…)

•

оксиморони:  

“предател   верен”,   “слепци   с   очи”,   “сган   избрана”, 

“наши гости”;

•

експресивна   лексика,   дисфемизми:

“рояк   скотове”,   “скотско 

племе”;

•

инверсия: 

Сочи народът и пот от чело

                     кървав се лее над камък гробен(…)

•

иреалното,   невероятното

  в   картината,   представляваща   кошмарно 

видение на народната трагедия; негативният смисъл, който е вложен в 

традиционния християнски символ на

кръста,

 превърнат от знак на 

възвишено   мъченичество   в   името   на   свещен   идеал   в   ужасяващо 
средство за варварско изтезание; употреба на  

алитерация

, която на 

фонетично ниво създава внушение за разрушителната сила на злото.

                      кръстът е забит във живо тело,
                      ръжда разяда глозгани кости (…) 

•

лексикални повторения

, 

анафора

, 

възходяща градация

, 

язвителна 

самоирония 

– в последната строфа на стихотворението.  

           Любовта и омразата в  стихотворението “Елегия”

                                   (Интерпретативно съчинение)

Поезията   на   Христо   Ботев   създава   художествен   модел   на   битието, 

изграден на основата на полюсни понятия - свобода и робство, добро и зло, 
бунт и примирение. Тези опозиции разкриват, от една страна, спецификата 
на Ботевата поетика в контекста на възрожденската литература, за която е 
характерна ярката поляризация в идейно-тематичен план. От друга страна, 
антитезите   в   стихотворенията   на   Ботев   се   отличават   с   изключителна 
мащабност   и   изразяват   своеобразието   на   светоусещане,   разполовило 
пространството   на   националното,   социалнопсихологическото   и 
универсалното   на   несъвместими,   конфронтиращи   се   категории.   Тази 
крайност на изживяванията, изпълнени със заряда на огромно напрежение, 
присъства и в стихотворението “Елегия”.
    Контрастните емоционални състояния определят жанровите особености на 
текста,   чието   заглавие   не   може   да   обхване   цялото   многообразие   на 
авторовата   позиция.   Страданието   се   преплита   с   обвинението,   мъката   се 
трансформира   в   гневен   протест,   елегичното   придобива   измеренията   на 
сатирично, дори саркастично. В основата на амбивалентността на жанра са 
аспектите   на   любовта   и   омразата.   Обичта   към   народа   ражда   болката   на 
свободолюбивия патриот, който не може да остане равнодушен към робската 
участ на отечеството. Мъката на лирическия говорител побира в себе си и 
укора към сънародниците, понесли в страшно безмълвие тежестта на игото, 
и   ненавистта   към   онези   социални   прослойки,   които   с   предателското   си 
поведение   укрепват   устоите   на   потисничеството,   и   отвращението   от 
денационализаторската   политика   на   църковната   институция,   узаконяваща 
несправедливото обществено статукво. Стихотворението “Елегия” поразява 
с мащабната всеобхватност на омразата към консервативното, ретроградното 
в действителността, което е заклеймено с безпощаден изобличителен патос. 
Поетическият   текст   въздейства   с   изречената   болезнена   истина   за 
отговорността и вината на всеки, който не е изпълнил докрай патриотичния 
си дълг.
         Подобно на други стихотворения на Христо Ботев “Елегия” започва с 
обръщение, което разкрива основния обект на изразените чувства. В духа на 
възрожденската традиция лирическият говорител, воден от любовта си към 
народа,  поставя  остро наболелите и тревожни проблеми на своето  време. 
Творците   от   епохата   на   Възраждането   възприемат   себе   си   като   учители, 
наставници, пастири на сънародниците си и от висотата на тази родолюбива 
мисия пределно откровено изразяват безпокойството  си от недопустимата 
пасивност.  Ботевият   текст   отправя   без   никакво   предисловие   директен 
въпрос, изискващ прям, недвусмислен отговор:
                            

Кажи ми, кажи, бедний народе,

                            кой те в таз рабска люлка люлее?

          Настойчивият   призив,   изразен   чрез   двукратно   повторение   на 
повелителната глаголна форма, цели да наруши мълчанието, което е знак на 
примирението   с   робската   действителност.   В   подтекста   на   началното 
двустишие   присъства   познатият   от   Чинтуловата   поезия   мотив   за   съня,