В основата на немалко критически концепции за „Под игото“ лежи схващането за 
билатералната същност на този роман. Отбелязвани са простодушната патриархална 
„чичовщина“ и великото „пиянство на един народ“; говорено е за „парцелирана 
душевност“, за състоянието „между тялото и духа“, за романово и епопейно начало. 
Като отчитаме монолитната и органична цялостност на романа, бихме искали да 
представим още един структуроопределящ принцип: напрежението между два полюса - 
на романтичното и на еснафското.

     Необходимо е известно уточняване на понятията. Определението еснаф има 
амбивалентна природа: от една страна, то се отнася до социалната и професионалната 
принадлежност, от друга - до специфични човешки качества, до модела на поведение. 
Думата еснаф носи в себе си първоначална понятийна синкретичност, а наред с нея - и 
по-късни конотативни наслоения, с което значенията й се свързват с традицията, 
сигурността и собствеността на стопанина, спазващ строго установения и утвърден ред 
и подчиняващ се на некодифицираната, но трайна и мощна нормативност в личното и 
общественото поведение.

     Ако разгледаме образната система на „Под игото“ от този ъгъл и загърбим по-
тясната „професионална“ и съвременната „негативна“ знаковост на думата, ще 
установим, че много от героите на „Под игото“ в по-голяма или в по-малка степен 
задължително спазват нормите на обществен живот, зачитат общественото мнение и 
това е значима етнопсихологическа особеност, която се е формирала под мощни и 
дълготрайни въздействащи сили, дали облика на българското еснафство.

     „Българският здрав смисъл“ не е лесна за преодоляване преграда - това са думи на 
Бойчо Огнянов - Гостът, Чужденецът, Авантюристът, който е призван да разчупи 
затворения свят на Стопанина. Никой не би могъл да упрекне Огнянов в тесногръдие и 
ограниченост, и действително няма основание за това. Но достатъчно ли е обърнато 
внимание на факта, че този безспорно идеализиран герой спазва канона на 
общоприетото или поне не се опитва да се бори с него. Може да се възрази, разбира се, 
с кражбата на парите на отец Йеротей, със спора с дякона Викентий, когато Огнянов 
утвърждава принципите на един нов революционен „свръхморал“: според него 
кражбата е свещена, а грехът - праведен. Съгласни сме с това. Възражението ни е по 
отношение на дребните неща, на детайлите, на подробностите от всекидневното 
съжителство с останалите. Бойчо Огнянов налага нормите на новия „свръхморал“ в 
голямото, но не и в битово-всекидневното. Не ще и съмнение, че ако революцията 
изискваше нарушението на някое от тези дребни всекидневни ограничения, той би го 
направил, но въпросът е, че не се налага, а и той не се стреми към това. Неговата мисия 
е да спечели сърцата и умовете на новите си съграждани, а това не би могло да се 
постигне с предизвикателства срещу еснафското разбиране за ред и морал. Бойчо 
Огнянов до такава степен се вписва органично в живота на Бяла черква, че 
първоначално Хаджи Ровоама, градската сплетница, изследваща под лупа и най-
интимните подробности от живота на съгражданите си, не успява да съзре в неговото 
поведение и начин на живот нищо за отбелязване, а от чиста неприязън пуска 
неприятния слух, че той е турски шпионин.

     В забавленията на еснафлиите Бойчо Огнянов участва на равна нога - в гощавката у 
поп Ставри той напълно се вписва. Участва и в празника на Силистра-йолу, където 
освен душата се угощава и стомахът.