Смъртта­безсмъртие в “Хаджи Димитър” на Христо Ботев

Всеки народ има велики личности, обезсмъртени чрез своите слова или дела. В 

историческото развитие на българската литература със златни букви е написано името 
на гениалния поет и пламенен революционер Христо Ботев. Горда и свободолюбива 

натура той превръща живота и творчеството си в борба, посветена на свободата на 
България. Животът и поезията на Ботев превръщат името му в символ на българското 

безсмъртие. Той пише за борбата, за свободата, за родината с ясното съзнание, че тази 
борба изисква жертви и е готов на такава саможертва в името на своите идеали. Затова и

остава безсмъртен в съзнанието на всички българи.

Идеята за смъртта и безсмъртието присъства в много от Ботевите творби, но най­

пълно тя е разкрита в баладата "Хаджи Димитър", където тръгвайки от конкретно­
историческия факт ­ смъртта на прочутия войвода Хаджи Димитър Ясенов, Ботев 

достига до гениални обобщения за смисъла на борбата, за смъртта и безсмъртието на 
борците за народна свобода – “Тоз, който падне в бой за свобода,/той не умира...”

Творбата започва с внушителна картина на сблъсъка между живота и смъртта. 

Замлъкналата пушка, счупената на две сабя и физическото страдание на героя разкриват

състоянието му след боя, говорят за жестоката и неравна битка за свобода или смърт 
юнашка.. Макар тази картина да рисува образа на смъртта, цялостната композиция на 

баладата внушава идеята за безсмъртието. Цялата творба е пронизана от една 
единствена идея – безсмъртието на този който е паднал в бой да защити своята родна 

страна. Тя се внушава още от първата фраза на произведението – “Жив е той, жив е!”. 
Това че героят е представен как лежи  “Там на балкана...” е израз който го поставя  

високо над всички останали, над робините, които пеят в полето, близо до безсмъртните 
боговете, близо до небето защото в часа на смъртта си той става истински свободен, 

неподвластен на времето, безсмъртен, чрез песните, които ще се пеят за неговата 
саможертва. 

От устата на умиращия въстаник се изтръгва проклятие, отправено към съдбата, 

която толкова рано го отстранява от борбата. В пълна хармония със състоянието на 

лирическия герой е и състоянието на природата – “слънцето спряно сърдито пече” и 
тъжната жътварската песен. В сърцето на поета се надига вълна от мъка и печал, “ще да 

загине и тоя юнак”, но това е само за миг (“но млъкни сърце...”), защото той е твърдо 
убеден, че физическата смърт е пътят към вечното безсмъртие: “Тоз, който падне в бой 

за свобода,/ той не умира...”

За да изрази всенародното признание и всеобщото преклонение пред подвига на 

героя, Ботев въвежда баладични елементи – орлицата и хищния вълк кротко са 
притихнали до тялото на умиращия герой, а побратимяването със сокола е израз на 

неговата изключителна смелост 

(“над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за 

юнак грижи.”)

. Поетът дори е включил и митични самодиви, които да облекчат 

страданието и болките на героя в предсмъртния му миг. И тук юнакът изпъква със 
своята висока нравственост – в последните минути от живота си той не жали за 

погубената си младост и ранната си смърт, а иска да разбере съдбата на своите другари 
по оръжие: 

“Кажи ми, сестро, де – Караджата?

/

Де е и мойта вярна дружина?”

Баладата започва със стиха "Жив е той, жив е..." и до края на произведението 

юнакът продължава да живее. Поетичното време е спряло ­ "юнакът лежи" до безкрай, 

като че ли светът е застинал в този час. Идеята за безсмъртието се внушава чрез 
динамиката в природата, която неизменно следва своя ход ­ утрото, дневната картина на

робския труд, свечеряването и вечерта, за да завърши отново с утрото, което нищо не е